И стискаш в лявата си ръка шахматна фигурка – талисман на съня, който ти подсказва дали си буден. И разбираш, че е именно дама, а не цар, защото без цар няма игра, а без дама – битка… Мъничка черна фигурка – точно толкова малка колкото останалия ти разум… и точно толкова важна, въпреки всичко… разбира се, ти знаеш правилата, макар и да си посредствен играч: можеш да изгубиш дамата си, да я размениш, да я жертваш в името на вероятно велик последващ ход, но какво от това? Има ли значение, щом една твоя уж незначителна пешка, стигнала до безкрайността на осмата за теб и първата за противника линия, може да стане дама?

Тогава се питаш:„и в живота ли е като в шаха?“. И наистина, и в живота ли като в шаха можеш да поделиш разума си с копнежа за победата, в нейно име? И колко шанса имаш после да го възстановиш, да си го върнеш от останките на ограбената ти армия – 8 ли, като броя на пешките? Ами ако и всичките ти пешки са ограбени? И, разбира се, сещаш се, че любимите пешки-спасителки вървят само напред… Ами сега? Ако сбъркаш? Буквално няма връщане назад!

Е, хайде, не ти провървя в играта с твоя собствен разум и с този на противника ти, с други думи – в любовта. Но може би все ще ти провърви в смъртта: краят на играта е близо и противникът ти почти те матира…

И докато царят остава на дъската, ти стискаш дамата в лявата си ръка и по човешки наивно се увещаваш:„в друго време на други сили ще победя“.

Не че знаеш за какво ти е победата… сам не разбираш за какво е знак тя: будност или сън или разпадане на будността или съня?...