Когато Нещастието похлопа на вратата ми, тъкмо пиех капучино. Поставих чашата на кръглата, мраморна масичка, станах от креслото, на което се бях настанила, да съзерцавам летния дъжд, пооправих си роклята и се запътих към вратата. Колко сладост изпитвах с мисълта, че отново е при мен... Не му я разкрих. Отворих. Несъмнено беше То, с букет от аленочервени рози, облякло черната си работна престилка, и поставило една щастлива усмивка на лицето си, която би могла да значи само едно – „радвам се да те видя отново, липсваше ми”.

-         Закъсняваш. – казах бездушно.

-         С колко? – попита Нещастието.

-         С часове. – отвърнах механично.

-         Спокойно, ще поостана повече този път.

    Поканих го да влезне. Не се събу, не носеше обувки.

-         Настанявай се. Кафе ли ще пиеш или чай?

-         Каквото и ти.

-         Аз пия капучино. – казах.

-         Тогава ми направи капучино.

    Направих му капучино, пожела го с толкова захар, колкото аз бях сложила на своето. Сетне му го поднесох и, докато го пиеше, аз се заех да го разглеждам. Отдавна не го бях виждала, миналия път букетът от рози, който ми остави, беше много голям, днес ги преброих само 12... Не се беше променило особено. Разбира се, не беше никак мокро. Взех розите и тръгнах към терасата, за да ги оставя на хладно.

-         Не излизай на терасата – каза Нещастието –, ще се намокриш.

-         И какво от това? – попитах.

-         Ще стана мокро и аз.

-         Тогава ще ги оставя, когато си тръгнеш. – защото страданието пие, каквото и вие, и диша въздуха, който и вие, и обича нещата, които и вие, и това е най-голямата му сила, но и най-уязвимото му място... защото когато сте щастливи, и то е щастливо и страда.

    После си побъбрихме малко. То ми се оплака, че напоследък работата не върви, че все по-рядко и все по-малко му се отдавало да носи рози на хората, че ако не съм била аз, щяло да погине и то както толкова много други в тая безработица и ми обясни, че последния път се забавило да ми ги донесе, понеже било отредено да са много.

-         Този път са само 12, но знаеш как работят наш’те пощи –  в нечетни месеци много рози, в четни малко или обратното –, а понякога пропускаме.

-         Не се тревожи, свикнала съм... А сега си върви, защото имам да чистя, и мама ще се побърка, ако за трети ден завари стаята ми в тая безобразна разруха.

-         Спокойно, ще кажеш на майка ти, че аз бях при теб.

    Поговорихме си още малко и то реши да си тръгва. Не знаех кога ще дойде, но със сигурност не и в следващите 12 дни... или малко повече... понякога розите увяхват по-бавно и макар и да спирам да съм щастлива, си мисля, че съм, защото остава споменът...

 

    Така че щом нещастието ми дойде на гости, аз знам ... носи щастие. 

 

Много интересна среща с Нещастието!...
Пишеш кратко и съдържателно!...

Интересен постинг с нов подход в писането ти приятелко! Браво! Държа ме в напрежение докато усетя преливането ти от нещастие в щастие. Поздрав!

Чудесно е, браво, БРАВО!!!

:) много мъдрост събрала твоята млада главица
от мен телефонния номер на щастието, обади се и поръчай :))
http://www.youtube.com/watch?v=QTV3jjVKCCM
Поздравления за текста, убийствено добър е!

Ще ми разрешиш ли да се хваля, че се познаваме, макар и виртуално :)))
Страхотило си ти :)
Поздрави за постинга!

Това, което ми пречи да видя в собствения си текст нещата, които Вие виждате, трябва да е или максимализъм, или лош вкус за литература, хахаха.
Благодаря Ви хора, изпълвате ме!

Дидо, "страхотило" е най-големият комплимент, който са ми правили някога като писател, благодаря!
Иначе, разбира се, хвали се, говори за мен, би била най-голямата награда - какво по-голямо ласкателство от това да те наричат с името ти. :)

Разказ с усмивка за нещастието. Умееш!!! :)))