Отлиташ, накърмен със лято, с целувки и ласки от мен

аз се боря неистово с вятъра и тежък е първият ден...

Първият ден, без да те има, е ден на мъка без лек

после дните бавно размиват се и някак свиквам без теб.

Само че всяка нощ те сънувам толкова близо до моите устни

и уж успявам и те целувам, но наяве отново е пусто.

Да си тук е толкова крехко, да те няма е вече традиция...

мигвам и така неусетно: теб те няма – по дефиниция.

Отлиташ, накърмен със лято, по косите ти – мойте сълзѝ

твоето „скоро“ е необятно и да му вярвам често боли.

Оставам, накърмена с есен, с целувки и ласки от теб

и копнежът е толкова лесен, но труден е първият ден...