Имало едно време любов…
имало.
С дъх на коприна,
с лице на алабастър.
Без пощада и без вричания.

После имало вятър,
имало вятър,
отнесъл на крилете си
нечовешкото бреме
за обичане.

Имало едно време време,
имало…
после всичко се търкулнало
по повърхността на битието
като колело,
завило покрай ъгъла
на надеждата.

Имало едно време „имало”.
После всичко станало „имаме”.
Тук и сега времето е наше.
И любовта, и вятъра, и битието.