Закачаш на простора с щипките

крилете, уморени от движение,

измокрени от толкова летене в бурите.

забърсваш мокрото по пода:

покапала от твоите криле,

тъга се стича, но не си отива.

Ти вярваш в своите криле,

както вярваш в своето страдание,

което никому за нищо на света не даваш.

Не искаш щастие, с него полетът е слаб,

а ти обичаш да летиш високо,

да се извисяваш надалеч… от себе си.

Когато твоите криле изсъхнат,

на малкия простор ще закачиш надеждата,

че има други светове без мъка.

Тогава своите криле ще сложиш