Постинг
14.09.2021 23:07 -
Целувката – 1ва част
Заспиваш и сънуваш една целувка: толкова топла и мека, че цял живот я помниш като случила се в действителност. Осезанието ѝ по устните ти е правдиво и съвършено. Отпечатъкът ѝ в съзнанието ти разбива на парчета всяка някогашна представа за смисъла на съществуването. Парчета, които ще събираш цял живот... понякога неискан и често отлаган. Заспиваш и се събуждаш точно толкова нощи колкото правят 19 години на непоклатима вяра, че целувката е истинска. Но тя няма свидетели, а ти не се осмеляваш да попиташ дали е реална единствения човек, който би могъл да ти потвърди. За какво? За да се разбият на парчета отново всичките стожери на мисълта ти? Неговите устни са топли и меки върху твоите устни. И това стига. Поне засега.
Ти си малко момиче с големи, любопитни очи. Косите ти са дълги, устенцата – тънки, а сърцето ти – пълно със съмнения. Душата ти е още млада и засега не те боли. Но това не значи, че не обичаш да плачеш… или да страдаш. Ти плачеш, когато изстрелът пробива стената на стаята, в която спиш. Ти плачеш, когато майчината гръд ти е отнета. Ти плачеш, когато леля ти умира. Ти плачеш, когато се ражда единственият ти брат. Ти плачеш, когато… нещо изщраква в мозъка ти и разбираш, че ключът за щастието е повреден. И дори по-лошо – ключът за разума ти е изтръгнат с кабелите.
Ти си малко момиче, което сънува чудовища и се страхува от тъмното. Годината е 2002-ра, но „твоите“ чудовища са стари като света. Може би по-стара е единствено целувката: нежно олицетворение на сблъсък и на кънтящо като милиарди куршуми съединяване, дало начало на всичко. А ти си толкова млада: още бъркаш посоките и не разбираш добре как тече времето. Знаеш, че днес е нов ден, но колко дни или години са минали от началото на твоето „всичко“? Знаеш, че сега не си вкъщи, но къде е твоят дом? Още те водят за ръка и това знание е сякаш излишно. Поне засега.
Слушаш непреодолимо чувствената мелодия на цигулката. Тя сякаш заговорничи с въртеливото движение на снежинките навън. Ти си някъде вътре и е топло. Ти си някъде на дълбоко в себе си и е уютно. Музиката те помирява със съмненията на сърцето ти: те не изчезват, но се превръщат в ноти на тежко адажио. Красиво е. А съзнанието ти бавно се стопява в синкава мъгла от уединение и само тялото ти остава насред голямото помещение на втория етаж, в сградата на детската градина и сиропиталището, в града, в който си се родила преди 5 години.
Следва продължение...
Тагове:
След големия катаклизъм, единственото което си спомням от тази крехка възраст е едно момиче с тъмни очи и коси на две плитки. Според свиделствата на някои възрастни, без никакъв свян сме се целували. Така че, и аз вярвам в Целувката! :)
цитирай