Колко отчайващо красива беше пътеката, по която трябваше да вървя, за да стигна до тухлената къща. Беше покрита с червени цветове. Може би бяха от мушкато. Къщата нямаше покрив, нито прозорци. Имаше само една дървена небесносиня врата. Ах, колко обичам небесносиньо. Небесносиньо имаше и отзад. На небето. Зад къщата имаше само небе. Необятно, маслено, залезно небе, най-вече небесно небе. Залезът беше в  много цветове, както дъгата. Първо беше тъмножълт, сетне оранжев, а в кулминацията си червен. После чезнеше розов, лилав, непонятно зелен. Не е нужен дъжд, за да видиш дъга, слънцето всяка вечер се сбогува с една ... Както виждате, поезията ме следва по петите, диша зловонно във врата ми и скоро личи, че ще ме убие. Когато я търся я няма, когато ме следва, аз бягам. Безпощадно безпощадна е! И страшно уродлива! Пъкълът, в който се пържат литературните грешници....... Всичко онова, което ви трови, като видите слово в мерена реч, скъпи мои нещастници! Богинята знае най-добре, слушайте Нея – гледайте в средата на листа, в средата! Не се сърдете, че ви наричам „нещастници”, може би сте най-щастливите хора на света в тия моменти, но „нещастници” просто звучи поетично, звучи ми красиво, а аз просто ставам жертва на изказа, но какво по-важно от изказа, като си поет? Виждате ли, и аз съм безпощадна, и аз съм уродлива, и аз съм пъкълът за Поезията, както Поезията е пъкълът за мен – литературен грешник ще да съм, щом пиша за Поезията в проза. Отмъщението е сладко и ... поетично...... Ей такива мисли ме следват, докато вървя по безкрайната пътека, поръсена с цветове от червено мушкато, които блестят под слънчевите лъчи, и приличат на вълшебен прашец. Някой ме е поръсил и затова сега съм омагьосана. А около мен не спират да се появяват дървета – откъдето мина, израстват нови и нови, и нови. Макар че някои са отрупани с плодове, други са изсъхнали, а трети са още вейчици, всичките са безкрайно дървесни, всичките приличат на дървета. Мисля, че не съм виждала по-дървесни дървета от тия. Особени дървета са, не отричам: тук стъпна на криво, до мен, отвъд пътечката ми израства дърво с бясна несиметричност; там направя малка крачица, до мен, отвъд пътечката ми израства дърво-вейчица и вейчица си остава; на третия път сполуча ли в стъпката, ще израстне дърво, отрупано с плод. Особени дървета са, пак казвам: по листата си вместо жилки имат букви, а тия букви правят думи, а тия думи изречения и които и две листа да откъсна, изреченията им правят текст. Бързо ще заключите, че ако съберем всички дървета по пътечката ми, ще получим книга. Но знае ли някой кога свършва пътечката? Едва ли. Аз поне не мога да знам. Тухлената къща започва да чезне от погледа ми, ако се взирам твърде дълго в нея. Затова гледам небето, небето е навсякъде. Знаете ли, всъщност, не мога да се съсредоточа нито в „жилките” на листата, нито в залезното слънце на небето, нито в блестящите червени цветове от мушкато, защото всичката сила, дето имам, ми трябва, за да вървя. А спиране няма. Връщане назад няма. Друг вариант няма. И аз просто трябва да съм силна. Не че е препоръчително, нали разбирате, просто друг избор нямам, защото тая пътечка е такава. Тръгнеш ли веднъж по нея, вървиш, докато не стигнеш тухлената къща с небесносинята врата отпред. „Да не се ражда този, дето не иска да умре” – това пишеше на табелката отпред. Трябва да значи „да не тръгва на път този, дето не иска да стигне”. Защото животът е завършен и целокупен, разбирате ли.............

 

    Какво става???!?!?! Ей, стигнах! Пред небесносинята врата съм! Както си разсъждавах, пътечката свърши. Влизам. Проскърцване. Затварям вратата. Тъмнина. А дори не потръпвам, та мен ме е страх от тъмното.... А, светлина!.... Срещу мен се отвори друга врата. Небесносиня врата. Отвъд – пак тъмнина, но светла. Сега се досещам, всеки път забравям този момент! Трябва да си избера: небе – облачно или ясно; пътечка – стръмна или отвесна; движение – пълзене, вървене или тичане. Избирам си.

   

    Зад мен стои една небесносиня врата, а пред мен едно сърдито небе и една стръмна пътечка. Откъде съм дошла и къде отивам? Нищо не помня, нищо не знам... „Да не се ражда този, дето не иска да умре” – това пише на табелката в началото на пътечката.

всичко е борба и не трябва да се предаваме, колкото и да е стръмна пътечката ни! Докато излезнем на новата пътечка, ще видим, че има още много пътечки.....ама все са стръмни дявол да го вземе и шантавият живот......