Като малка много често си представях неща – лоши неща, тежки неща, хубави неща, гадни неща, във всеки случай, необкновени неща. Обичах да оставам сама – представях си всичко с всеки и всякакво. Мислех си, че нещо не е наред с мен, защото не знаех за други, които го правят – които си говорят сами, и живеят скришно и тихомълком в свой измислен свят, пълен с неовъобразими чудатости.

    Представях си, че убивам, че мен убиват, че ме погребват, че излизам от гроба си или ме изравят. Представях си и хубави неща, разбира се. Живяла съм като циганка, като мексиканка, като испанка, като африканка – въобще, латиноамериканските теленовели ми бяха размътили главата с вълшебните си земи на здрави и загорели ратаи с мачетета, които се грижат за сумати добитък из равнините; и на слепите, но красиви момичета, отвличани от пиратските кораби по реките; и на жените на Юда, които си отмъщават за предателство, отминало преди 40 години, облекли булчински рокли, изцапани в кръв; и на тарантулите, змиите и големите имения. Живяла съм като слугиня и като господарка, като магьосница и омагьосана, а да не говорим колко време живях „сляпа” и колко пъти се убивах, както го правят обречените влюбени.

    Живеех свободна и щастлива. Естествено, от време на време се появяваха в апартамента и другите му обитатели, разваляйки един цял необикновен свят, построен с наивността и вярата на безброй мечти и илюзии в последните изминали часове. Свят, който аз възстановявах веднага щом останех сама, и който пак сама трябваше да разрушавам щом някой дойдеше там, където съм и аз.

    Бяха стотици моментите, в които чух баба да разказва вечната история на късогледството на мама: от много малка мама обожавала да чете, но й забранявали, а тя от своя страна започнала  да чете нощем на свещ  и така, очите й се развалили, а мислите – размътили. И стотици бяха моментите, в които съжалявах, че не съм като нея, защото изпитвах някакво почитание към книгите, някакво чувство, че те са важни, че трябва да ги чета, и, всъщност, едни от малкото, които прочетох през онези времена бяха „Ян Бибиян” и „Под Игото”. И ги прочетох в пълно отегчение, разбира се, защото бяха задължителни от училище и ми бяха предалечни на съзнанието.

    Такъв НЕчитател бях, докато един ден не прочетох една книга на Исабел Алиенде. Не е най-любимата ми писателка, но не отричам, че според спомените ми, именно тя ме въведе в магическия  реализъм - едно невъобразимо кристално огледало на всичките ми мисли. После продължих с други автори и така малко по малко започнах да вървя по една зелена полянка с милион розови цветчета, които късах, помирисвах и събирах в букет, който никога не увяхва, стига да го потопиш във водата на паметта си. Вървях дълго време по тази полянка – понякога по-бавно, понякога по-бързо, че дори тичах – с мисълта за едно цветче, различно от всички други, не защото и то не беше розово, а защото имаше отенъци по себе си от всички земни цветове. В полянката на магическия реализъм това цветче се наричаше „Сто години самота”. Страшно дълго го гледах отдалеч и му се радвах, защото изглеждаше красиво, но знаете добре, че пълната радост, когато видиш красиво цвете, е да го помиришеш. Аз много време не го направих, защото имах чувството, че човек сам контролира сетивата си, и ако го помириша в лош момент, прекрасният му  аромат би ми заприличал на смрад. Всъщност, не всички красиви цветя миришат хубаво, някои дори нямат мирис. Та, гледах цветчето с всички цветове по себе си, докосвах го за миг, няколко пъти дори се навеждах към него, но спирах. И един ден, един ден, когато бях на края на полянката, а то на другия й край, се затичах към него, откъснах го и го помирисах. Остана ми празнина. Разбира се, ухаеше прекрасно, повече от прекрасно дори – задушаващо, но така по-добре му стоеше да не бъде мое. Не го прибавих към букета си. Поставих го в различна ваза, с цветна вода в нея.

    Осъзнавам колко още безброй цветя има да откъсна и се радвам - прекрасно е да вървиш по зелената полянка босоног.

 

Чудесно есе!...

мечти и...истини.
Хубав ден!

Buenos dias!

hola, buenas tardes, un placer encontrar un hispanohablante por aqui :)
perdoneme la falta de tildes, a la pagina esta le resulta dificil mostrarlas

От къде намери тази сто годишна самота? Имаш собствен почерк на виждане, стига да има хора да те разберат. Разбира се, че всекище го погледне от своята камбанария, но се очертаваш стил Хемингуей, а това не е за подценяване +++

Ако питате откъде е книгата, от библиотеката на казармата в Смолян или Сливен, откъдето я е откраднал баща ми, защото се е влюбил в нея, след като я изчел десетки пъти в нощните си смени. А хората ако щат да ме разбират, стига да ме почувстват. Иначе, стил Хемингуей едва ли. Не съм го чела все още, значи не се очертавам негов стил. Някак неестествено е.
Поздрави и хубава вечер! :)

Задобряваш все по-бързо и по-бързо. Дано това не ти изиграе лоша шега, но наистина есето е мноооого добро. И съм съгласен с aip55 за Хемингуей...
Поздрави!