Честно казано, живеех дълго време с мисълта, че все пак хората би трябвало да са разбрали този факт, но явно не. А преди това живеех и с усещането, че това прощално писмо е прекалено просто, еднозначително и лесно за четене, за да принадлежи на Габриел Гарсия Маркес. Още тогава си казах, че току-виж се е размекнал човечецът и затова така. Но, майчице, как се размеква собствената ти личност, собственото ти аз и въобще, как се размекваш да не бъдеш себе си!? Въпреки всичко, това писмо донякъде, но само донякъде (което е много малко "донякъде") ме накара да не се отказвам от Маркес. Реших, че не е толкова труден. Била съм на 13, когато се опитах да чета един от най-говорените му романи, но не ми се получи: бяха ми тежки, неразбираеми, безсмислени, далеч от мен думи. Но с някаква магия в следващите две години започнах малко по малко да попрочитам я някой негов разказ, пък накрая, пролетта на миналата година, си намерих с отвратителни усилия „За любовта и други демони” на „Славейков”. И, беше ми тежка, да, отнеми ми време, да, ама толкова си я обичам. Та, както и да е, стига толкова отклонение.

    Един ден, преди почти 1 година си разглеждах в интернет пространството разни негови мисли. Случайно попаднах за пореден път на прощалното писмо, а под него на един коментар, че не било негово. „Това би обяснило всичко!” – помислих си. И разнищих историята. “ЎIgnorancia supina!” * – следващото, което си помислих. Как може да живея в неведение! Реших, че съм последната сред 6.5 милиарда души, която разбира. Но не било така. Наскоро прочетох един постинг на блогър от този сайт, в който ставаше въпрос именно за прощалното писмо на Маркес. Никъде, обаче, не се споменаваше, че всъщност не е Негово. За това реших да изразя лек упрек, може би:
    Оказва се, че писмото е написано от мексиканския вентрилоквист Джони Уелч. Било просто поема за неговата кукла. По някакви жилки връзки от сорта „приятел-приятел на приятел-роднина на приятел-роднина на роднина на приятел-приятел на роднина на роднина на приятел” се стигнало до популяризирането на текста в интернет, приписан на Маркес. Той, от своя страна, като разбрал, казал, че „единственото, което може да ме убие е срамът някой да си помисли, че съм способен да напиша нещо толкова превзето”. И тогава Джони Уелч се обърнал към медиите, за да прекрати объркването, и заявил, че не знаел, че поемата му била разпространена и в интернет.

    Все пак, ми е интересно да попитам, Вие представяте ли си Флорентино Ариса да каже: „Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.” Да бе! Кога ти! Той така или иначе никога не е спал много, а това, за което си отваря очите, е Фермина Даса. Или пък:” Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!” По-скоро би се наслаждавал на един хубав сладолед от пюрирани и заледени рози и гардении.

     Не искам да кажа нищо повече от това че Маркес е Маркес, а Маркес историите си мени, но стила никога.  :)                                                                                                                          *Върховно невежество! (от исп.)

Браво на теб!... И други послания се разпространяват по подобен начин... :)

Едно "Браво" от Вас ми е по-скъпо и от Нобелова награда за литература, която тръпна да получа след 50-60 години. Сърдечен поздрав!

Хей Адри, това нещо за Маркес не го знаех, макар че съм чел някога писмото. Но никога не съм се вживявал в творчеството му до такава степен, че да различавам стиловете. Окей, радвам се, че ти ми отвори очите.