Липсва ми. И когато казвам, че ми липсва, наистина е така. Липсват ми срещите на гарите, по спирките, в малките закътани капанчета. Липсва ми цялото време на света, което е наше, за каквото поискаме – работа, учене, писане, свирене. Творенето и трудоемкото битие да си млад в интересни времена. Шумът, глъчката, фиестите под нечий покрив, ядосаните съседи. Липсват ми съседите. Съседството с други.... приятели, близки, съседи. Да съм близо до нечие място – липсва ми. Местата – общите, чуждите, нашите, цялата споделеност ми липсва. Да допра глава до сърцето му и да чувам мек и кротък дъжда на чуждестранното лято. Да му чета „Сто години самота”, когато сме необятно свързани. И той ми липсва, разбира се...

Да казвам на времето „махни се”, когато Рей Бредбъри ми говори за нечовешките пожари и за човешката любов, спасила книгите и знанията. Липсва ми. Времето да тече бързо...

Но сега е по-бавно, сега е сякаш затаило дъх и казва:„няма да се махна, но сега ти си на ход”. Сега аз съм на ход да забравя кошмарите, лудостите, пожарите. Да отстъпя встрани от шосетата и булевардите. Да тълкувам книгите не по себе си, не по авторите, не през мечтите и сънищата, а през действителността. Време е да обърна лице към същността! Огледалата пет пари не дават за маската и шала ми. Но човека до мен, хората около мен, които пазя от всичко и ме пазят, още в следващия час ще попитат:„ как си?”. Животът – той да е на пиедестал.

Защото животът не липсва. Живи сме, сами виждаме. Сега изглежда друг – изкъпан, чист, пременен, с елегантната походка на кавалер... какъвто всъщност винаги е бил.

Да, липсва ми някакво минало, дерзая за бъдещето, но настоящето е точно такова каквото е трябвало да бъде и каквото съм имала нужда да бъде. Защото Времето не греши. И Любовта съществува. И стоте години самота са последните само за рода Буендия.

Вярвам, че напук на всичко, което ми липсва, животът не се основава на липси, а на допълвания.

И този живот, животът по време на вирус.... е именно възможният, същинският, действителният живот.