Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07 14:24 - За телефона с любов
Автор: anaevada Категория: Лични дневници   
Прочетен: 118 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.07 14:36


 

Докосвам плоскостта на телефона, сякаш галя любимия си. Приплъзвам пръсти по екрана с такава нежност и с такава грижа, сякаш не съм усещала кожата му от много време. Сякаш се стремя да поема всичкото знание на порите му, белезите му и мъха му.


С отдадеността на невръстно дете чертая кръгове и стрелки по малката повърхност, сякаш рисувам с пръсти по кожата на любимия си и го карам да познае какво съм написала: може би “обичам те” или “любов”, или просто името му. Взирам се ненаситно в екрана и не спирам да го “галя”, като че ли галя обичан човек от плът и кръв, а всеки миг, в който усещам допира му, може да е последен.


Проверявам трескаво всяко скрито кътче в плоския корпус, да не би да съм изпуснала някъде частичка от любовта му. А ако имахме палаво дете - плод на любовта ни - сигурно точно така бих го търсила, когато бяга от мен из градинката: внимателно и може би с лека тревога, граничеща с премерено любопитство къде все пак може да е отишло. Все такава - внимателна, тревожна, любопитна - проверявам в телефонап историите за чуждите любими и чуждите деца.


За своята собствена история сякаш нямам време и душевна мощ. Умея да раздавам сърчица, докато в сърцето ми цари нощ без луна и без дори улични светлини.


А екранът свети почти ослепително. Нямаме обратна връзка. Аз го гледам и докосвам, но той мен - не. Аз го изучавам и му показвам лика си, но той на мен - не. Само понякога - според осветеността - ми връща моя собствен образ. Отдавам го на обикновените физични закони, самият екран няма качества дори на огледало.


Понякога се замислям, че го гледам сякаш е икона. Със страхопочитанието и откровеността на някой вярващ. Уповавам се на телефона сякаш е някой Бог, а всъщност и почти изсъхналата ми останала капчица разум се е озовала именно в него.


В крайна сметка, нямам нито любим, нито палаво дете. Защото животът не говори в бита. Той рядко говори дори в думи.


Понякога, когато се прехласвам по необятността от картини и знания, които дава малката повърхност, усещам как някъде вътре в мен една искрица ме моли да срина границата между мен и живота. Да спра да му говоря в бийтове. Да му заговоря в усещания, в чувства, в действия.

Но все така животът върви напред, докато аз се плъзгам по плоскостта на телефона. Очите ми не се вдигат, за да погледнат палавото дете, което тича в градинката отсреща. А сърцето си оставям на нечия снимка, така че нямам сърце, което да дам на любимия, приближаващ ме от отсрещната страна на улицата….




Гласувай:
0
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: anaevada
Категория: Лични дневници
Прочетен: 121248
Постинги: 151
Коментари: 218
Гласове: 925
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930