Изгубила надеждата,

летя през небесата на земята

и бера от облаците залезни

клонки от малинов храст.

Бодли да имаха не щяха

такива рани да оставят във душата,

но и огън да разпалват

и път да дават на такава страст.

Тогава кръв малинова потича,

сълзите бликват като от фонтан,

устните започват щедро да наричат

и рани, и сълзи, та всякоя по дваж.

Но все така летя и никога не спирам,

дори очите да се пресушат

и кожата да се напука като земна пръст.

Надеждата си никога да не намирам,

та вечно да летя, да се издигам,

и уморена да не легна на земния си кръст.