Животът търпеливо чака

да прошепнеш в миг

“обичам те, обичам те и вярвам,

тъй както нараняваш, си красив”.

Смъртта почуква на вратата

и с надежда да не ѝ отвориш,

отпива тя от чашата си златна,

усещайки, че ще ѝ се замолиш.

Уморена от игри и обещания,

прави нежен жест със пръст.

“Стига с тези разкаяния.

Не идвам аз за мъст.”

Животът и смъртта си бъбрят,

а ти стоиш самотен, примирен

и губиш в тази буря всяка мълния,

идеща да те направи просветлен.

Какво, че си живял и ще умреш?

Какъв е този страх, че го наричаш “важен”?

От своите въздишки да береш

любов и радост - стига даже.