Днес ме зове португалското, зове ме Камоиш. Той е някъде там, съвсем близо до Сервантес, в някоя от уличките на София, където най-малко бихте го потърсили. Дъждът се сипе над главата ми, излива се, разбира се, пороен върху мен и ме утешава:”Време е да те измия, мила, потърпи. Не можеш да отидеш мръсна при Камоиш”. Не мога.
Тъмнина. Трамвайни линии, мъгляви светлини, отегчени светофари и улични потопи. Душевни потопи. Улична хлад и душевна топлина. Равновесие.
Накрая стигаме. Асансьор, огледало, пети етаж, зала. А в залата хора, картини и орхидеи. Все още нищо не е започнало, чакаме някого. Аз заставам в нищото, до един прозорец и любопитна заразглеждам хората. Очите ми се премятат от място на място в порочния кръг на „как”-то. Как светлината се отразява в сивите плочки на пода. Как господинът с неоновата вратовръзка и позлатените рамки на очилата е сключил вежди, така че над носа му се получава равнобедрен триъгълник. Как папионката е увиснала от яката на светлолилавата риза на момчето отсреща. Как момичето с тъмносинята прозрачна риза и алените устни деликатно се почесва по брадичката... Ръкопляскания! Дългоочакваната идва! Ето, пристъпва и застава пред портрета на Камоиш, редом до Камоиш. От едната й страна е проф. д-р Ана Паула Лабориню, от другата Негово Превъзходителство, o embaixador de Portugal, Луиш Фераш, и по средата тя – Маргарита Попова. Всичките обективи се насочват към нея. Заснемат радостното й лице, което сякаш трепка. Очилата й, които блестят. Синята й сатенена рокля, която се спуска свободно до коленете. Ръцете й, които спокойни държат листа с речта й, а върху тях едни изпъкнали вени, които ясно следват пътя си нагоре, до рамото. Говори за Португалия, за България и за някакви мостове. Стабилни, издигнати високо, културни мостове. Сетне думата взема проф. д-р Лабориню. А преводачката ниже думите бързо и точно, без да се задъхва, без да ги изживява, и дори не мига. Но ето! Има надежда! Бузите й поруменяват, а Маргарита Попова не спира да присвива устни и на брадичката й се появяват няколко палави трапчинки. Дали не й се пие вода? Или пък е яла нещо горчиво... И ето пак аплодисменти! Взема думата Негово Превъзходителство, Луис Фераш. Обича да държи главата си наклонена на една страна и като прави паузи, да я навежда, да присвива вежди и да затваря очи за миг. После продължава с още няколко думи и повтаря изразителния ритуал.
Говоренето се изчерпва и идва ред на нещо магическо. Разделяме се на две, за да остане празно място по средата. В сивата празнина застават Галя Павлова и Йордан Рибаров. И зазвучава нежен и дълбок гласът й, зазвучават плавни и игриви струните, зазвучава любовта. Първа песен. Втора песен. Третата, символ на завършеност, трябва да е наистина специална. Запява:”Хубаа-ава сии” и излива върху мен най-красивата сред красивите песни като огромна вълна, като светлина, която ме дави, и аз цялата треперя, плача и едва дишам. Аз съм любимият бряг на тая вълна, брегът, който тя търси из цялото море в нескончаемите си лутания, и сега, когато ме намери, тя пожела да се разбие в мен.... Искам да се свия в някой ъгъл и да плача силно, с глас, без да спирам. Като новородено бебе, което го боли, че диша. И някак по човешки разбираш човеците – защо така им харесва болката, защо така въздишат по нея и я обичат, че болката е начало, че е вдишване, че е живот и е заложена в гърдите ни... И нека ти кажа, ако си забравила, тук, пред Камоиш, за да ме чуе светът:
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост.
Тагове:
