Може би някои от Вас все още се питат:” Е, добре де, какво пък толкова прави любовта?”. Свети апостол Павел отново напомня: „Който люби другиго, изпълнил е Закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай и всяка друго заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си както самаго себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй любовта е изпълнение на Закона”. И също:” любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, всички извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада”.
    Самотата е нещо повече от антипод на любовта. Самотата е едно от нещата, в които се изразява ада. Нещо като 100 години земен ад.

***

    Полковник Аурелиано Буендия прекарваше цялото си време в лабораторията. Вече примрял от старост, той бе оставил зад гърба си 32 загубени войни, бе оцелял от 14 атентата, 73 засади и един взвод за разстрел. Дори бе оцелял на едно самоубийство. Не, той определено не обичаше ближния си. Умееше да мести предмети само с поглед, да предвижда събития, но не умееше да обича. Беше яростен, безмилостен и непоколебим в своите действия на свиреп военен. И както майка му ще разебере години по-късно, „ не бе вдигнал толкова войни от идеализъм, както всички вярваха, нито пък от умора се бе отказал от неизбежната победа, както всички вярваха, а бе спечелил и загубил поради същата причина — от чиста и греховна надменност”. Имаше 17 сина от 17 различни жени. Всичките бяха убити, след като на пепеляна сряда отец Антонио-Исабел беляза челата им с пепел, която само те в цялото село не успяха да изтрият. С Пепеляна Сряда започва Великият Пост – началото на нашето обръщане и пътят, водещ до Пасхата Христова. На този ден, в съответствие с древния обичай, на челата на верните се нанася знака на кръста с осветената пепел. Да, всичките 17 сина на Аурелиано Буендия бяха убити. Понеже бяха синовете на оня, който не умее да обича ближния, понеже както се казва във втората Божа заповед:” греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят” . Всички бяха убити освен един. Аурелиано Амадор, който беше дърводелец, с име, значещо „любещ”, „обичащ”. Полковник Аурелиано Буендия не страдаше от смъртта на синовете си, не изпитваше чувство на мъка, а сляп и без посока бяс.

    Веднъж го чух да се бунтува срещу думите ми с увиснал на врата вързоп он златни рибки: „Да не си мислите, че само аз от целия род Буендия единствен съм олицетворение на самотата, че единствено аз съм прегрешавал? Още преди години майка ми  и баща ми поставили началото на тая поредица грехове, като извършили кръвосмешение. Били братовчеди. Но ще Ви разкажа историята отначало: Хосе Аркадио Буендия и Урсула Игуаран, моите родители,  се оженили и заживели в едно малко селце на име Риоача. Майка ми обаче носела през цялото време едни груби гащи, подсилени със система от преплетени ремъци, защото се страхувала, че ако преспи с баща ми, детето й ще се роди увредено. Това продължило около година, докато един ден Пруденсио Агилар, някакъв съсед, се подиграл на баща ми, че е неспособен, и тогава баща ми го убил. Още същата вечер баща ми преспал с майка ми и още същата вечер тя видяла духът на Пруденсио Агилар в двора. Когато споделила на баща ми, той й казал:” — Мъртвите не излизат. Работата е там, че не можем да мъкнем тежестта на съвестта.”. И наистина, съвестта много му натежала – виждал Пруденсио Агилар и денем, и нощем, вкъщи и навън и тогава решил да си тръгне от селото, за да даде мир на покойния. Тъй предприели прекосяването на планината. Неколцина приятели на баща ми, настървени за приключението, зарязали къщите си и натоварили жените и децата към оная земя, която никой не им беше обещал. Не си очертали определена посока. Гледали само да вървят в направление, обратно на пътя към Риоача, докато не стигнали една река с бистри води и там основали селище, което нарекли Макондо. „

    Ето как родоначалникът Хосе Аркадио Буендия, подобно на Адам, съгрешил заради своята Ева, като нарушил една от най-тежките забрани:”не убивай”. Опитвайки се да успокои съвестта си, той избягал. Неведнъж обаче Светото Писание ни учи, че за да получим Божията прошка, първо трябва да се разкаем. Този урок ни илюстрира и пета глава от Евангелие на Матей, в която се казва:”Блажени плачещите, защото те ще се утешат.” Така, наскоро основаното от Хосе Аркадио селище се превръща в алюзия на ада, един земен ад, създаден от него, за да бъде продължен и развит от следващите поколения на рода му, които наследяват неговия грях. Синове, внуци и правнуци ще укрепват присъствието на Лукавия у себе си, нарушавайки неведнъж и неедин закон, докато пламъкът на любодеянието и примамливите плътски похоти не спират да ги придружават в техния предначертан път на грешници.
    И ето го тук. Полковник Аурелиано Буендия прави своите златни рибки и, когато стигне броят от 25, разтапя ги и започва да ги прави наново. Както Сизиф бе осъден до безкрай да търкаля по стръмен склон огромния си камък, който едва добутан до горе, отново да пада, така и Аурелиано Буендия още приживе изживяваше вечната цикличност на своето създаване и разрушаване, тъй присъща на ада. На ада тук и сега и преди. На християнския ад и на езическия. И както неведнъж ни учи Библията, ние трябва да живеем на земята, както искаме да живее душата ни след смъртта. Защото ако тъмнината и самотата царят в душата ни, когато тя напусне тялото ни при смъртта, тия чувства ще станат вечни за нея. Ето как не само поколенията в рода Буендия, но и много от нас още приживе обитават неосъзнато един собственоръчно издигнат, земен ад.


P.S. - Това, което току-що прочетохте беше една индивидуална задача по български, с чиито резултати много се гордея. Трябаше да приобщя класа към нещо, което много обичам, и, разбира се, избрах любимата си книга. Вече няколко души искат да я прочетат. ;)