Залезът потъна в хоризонта с последните розово-лилави искрици, които всеки ден разпръсква по небето. Нейде над мен трябва да има звезди, но уличните лампи на Плиска ме заслепяват веднага щом вдигна глава към небето, и единственото, което успявам да видя, е една черна бездна. Лято е, топло е, хората на спирката са ведри, някъде из лабиринта магазини все още се въртят вкусни дюнери, а колите не спират да се движат по Цариградско – животът в София все още кипи. Ще има доста да почакам автобуса, затова вадя цигара. Но иначе не пуша... Докато си паля цигара, не пуша. Докато поемам дима и го изпускам, не пуша. Докато паля втора, не пуша. Сбито казано, НЕ пуша! Цигарките ми са някакви лекички, тънички, идеални за псевдо-пушачи като мен, които само хабят тютюна. Разни хора са насядали по подлеза и са забили погледа си някъде в далечината, на изток, откъдето ще дойде техният потенциален спасител, да ги избави от отегчителното среднощно чакане. Аз не бързам. Само на няколко километра оттук ме чака моят уютен дом, където светлината е даденост. И той не бърза. Седнал е на стълбите на подлеза с всичко, което има – една шубица, няколко портрета на хора, направени с черно мастило, и, разбира се, картонената кутийка, където няколко самотни стотинки си правят компания. Виждам го винаги когато минавам през подлеза. Той е там и чака. Не, не чака автобус, но все пак чака нещо. Или някого. Или нещо от някого. Някоя жълта стотинка, някоя цигарка, в най-честия случай обаче получава само състрадание. Понеже състраданието не струва нищо и е просто и удобно за изпълняване. И аз му давам винаги състрадание – някой и друг поглед на милосърдие, малко чувство за вина и обичайната мисъл:”Боже, колко много имам!”. Че какво да му давам. Кой знае какъв нехранимайко е, кой знае какви глупости е свършил, че да стигне дотук, и съм напълно сигурна, че всички тия стотинки, дето събира, ги изпива! Ракия, водка, мастика, от тия малките шишенца. Не виж го какъв е мърляв и гнусен. Сигурно всичките му близки го мразят, затова е останал на улицата. Ами, да! Колко ги има от тия – богаташчета, дето въртят картите в казиното, и после остават без пукната пара в джоба, взимат им къщата, колата, ако можеха и душата им да изтъргуват, и нея щяха да вземат. Долни, безхаберни разсипници! И ще им давам аз пари?! Я да стават и да се хващат за работа. Нали така? Нали това си помисли? Нали това си мислят всички, когато минат покрай него, а той развали идеалния им ден с нечовешката си безпомощност, която бърка в сърцето ти, и те кара да се обвиняваш. Ти нямаш надежда за него, но той има за теб. Той е тук и сега. Вече е късно, а той все още те чака, докато изпушва последната си цигара. Той не знае кой си, не знае как изглеждаш и какво имаш, но чака тъкмо теб. В подлеза, до метрото, на ъгъла на булеварда той чака тъкмо теб.
    Ти знаеш, че той не мисли за теб. Ти знаеш, че той е един закоравял бездомник, който мисли само как да се нахрани, и няма време да разсъждава върху толкова възвишени неща.... И все пак, когато отидох и му дадох цялата си кутия цигари, той попита:”ами Вие какво ще пушите?”. И все пак той попита:”aми Вие?”. 

Всъщност не просим ли и ние - цигарен дим от любов, здраве, усмивки, надежда?
Раздавай щедро, магьоснице :)

Отново блясък в очите ни. Видяхме социално гнилото ни съвремие в постингът ти. Бъди все така търпелива и всеотдайна в писането. Хубав уйкенд пт мене!