Книгите ме избавят от реалността, защо да отричам. Моето своенравно и неподатливо на рационалностите Аз би казало, че всъщност те са моята реалност. Но в тия моменти то е затворено в една килийка в дълбините на мозъка ми и докато няколко смели неврона-стражи го пазят, едно друго мое Аз ще се възползва да говори. Него много рядко го пускам на свобода, но когато пише, то винаги нарича нещата с истинските им имена. Затова не го обичам. Мразя да ме издава, мразя откровеността му, мразя смелото му неподчинение на нормите. Но ето че днес, след много, много, много време дойде и негов ред и то е тук, за да Ви разкаже за мен... или по-скоро за себе си.

    Като малка бягах от реалното – или да кажа реалното бягаше от мен, или най-добре, пропъждах реалното от себе си – по други по-примитивни начини. За начало ще кажа, че обичах да си говоря сама. Разправях някому за себе си, изповядвах му се, осъждах някоя и друга постъпка и въобще призказвах някому, за каквото ми се прище, пък ако му станеше интересно, този някой – или по-скоро никой – започваше да задава въпроси и се впускаше в ролята на ненаситен интервюиращ, а аз в тази на покорен интервюиран. Не помня някой загрижен близък да е настоявал, че имам ментални проблеми, защото и до ден днешен, когато ме питат с кого говоря, аз отговарям с охота:”с никого, говоря си сама” и въобще не претендирам, че има някого до леглото или зад бюрото, или пред прозореца... Сетне, когато открих у себе си умението да си съчинявам безгранично, започнах да си измислям различни животи. Давах си друго лице, друго тяло, други умения и друго съзнание. Друг дом, други родители и друга съдба. Животите, които съчинявах ден по ден с най-тривиалните подробности бяха доста, но отчетливо си спомням само два. Можех да не се изчерпам никога, ако един обикновен ден, преди няколко години, не бях заобичала себе си безвъзвратно, забравяйки завинаги утопиите си.

    Когато човек обикне себе си, е готов да обича и някого другиго. Неслучайно, тъкмо когато аз го сторих, се влюбих за пръв път. Оттогава не си измислям мои животи, но измислям нечии други. Влюбвам се в някой Коронован Бог* и му придавам съзнание, което няма, чувства, които не би изпитал, и вярвания, които би осъдил. Придавам му блясъка в очите, който отдавна е скрит зад черните завеси, усмивката, която е изместена от безразличния поглед, и поведението на зрял мъж, което нивга не ще замести изцяло тъй удобната и лесна инфантилност. И тогава идва ред на едни други утопии. Утопии, дело на Любовта или както там му викат на проклетото чувство. Препоръчително е Коронованият Бог да не разбира, че е Коронован Бог, но и да разбере, здраве да е, богове по тоя свят много, човеците ни намаляват.

    И тъй, малко по малко се отървавах от всеки един от тия демони. Разбира се, за да се явят и да ме обладаят по-червени, по-рогати и двойно по-жестоки демони от тия, с които си бях имала работа, които с настървеност и похотливост да ме примамят към себе си, пременени в бяло и замаскирали рогата си с фалшиви ореоли. И когато най-малко очаквам, да ми се разкрият, но да е прекалено късно да ги отблъсквам, понеже те добре са се постарали да ги обикна силно и да ги следвам сляпо, за да могат накрая да ме отведат в ада си, където да живея с тях вечно.

 

    Един от тия нови демони е Литературата. Тоя демон още не ми се е разкрил напълно. Показал ми е само опашката си и аз, тъй да се каже, съм хванала дявола за опашката. Ама го държа яко. И тегля ли тегля, че да го издърпам целия, и да го видя, ама той удържа с все повече стоицизъм, а аз нищо не постигам, но ще да е, защото не съм го хванала за опашката достатъчно силно и добре.

    Та тъй, не мога да знам колко още демони ще минат през мен, но ги очаквам с отворено сърце – да минават бързо и да се махат, пък ако им хареса, нека поживеят в мен. Обаче има един-единствен демон, който ща, не ща ще ме преследва вечно, и на когото ще разреша да живее в мен завинаги. Името му е кратичко. Нарича се Аз. 

* Тук правя аналогия с „Любов по време на холера”, където Флорентино Ариса нарича своята любима „Коронованата богиня” и в контекста на книгата аз придавам на словосъчетанието значението на „някой, когото силно се обича”. 

-много добри крачки напред. Всеки в детството си е преминал през тези си разсъждения, но рядко съм чел нещо, като твоята изповед. Смислена е в дълбочина на смисъла, който предлагаш на читателя. Хареса ми.....

Когато бях като теб /по-млад/, и аз живеех в Света на Литературата... Всъщност тя е необятна, състои се от много и различни светове /времена и пространства/. Тя е общуване с други "аз"-ове...
Донякъде ми приличаш... :)

Ех, приятелю, това са мислите от снощи, докато миех чиниите. Като тръгна да си редя думички на огърлицата, чиниите минават бързо. Целият замисъл в последствие ми хареса и като си "легнах", писах, писах и сега го виждаш в подобрен и разширен вариант. :)
Ако можех да се доверя така на всичките си мисли, но не може. Не може всичките да излизат на бял свят. :)
Поздрави и мерси, че се отби!

Дежа вю ли имам или не ми казвате за първи път, че приличам на Вас на младини?! Хехе.
Поздравявам Ви с Борхес и "Вавилонската библиотека", есе, което прочетох вчера. Думите Ви за световете /времената и пространствата/ ми напомниха тъкмо за него. Да, определено!

за да го прочетат и други хора... Четящите и дълбокомислещите хора са рядкост - и преди, и сега /днес се срещат още по-рядко/... Затова те оценявам... :)

Само заради това: "богове по тоя свят много, човеците ни намаляват", си заслужава никога да не допуснеш, демона наречен Аз, да те напусне. Двамата сътворявате красиви и пълни със смисъл неща и е истинско удоволствие да се заседи човек при вас!

Страхотило си ти.., а и демона ;-)

Благодаря ти, Дидо! Не го пропускаш това "стахотило" и аз всеки път с нетърпение го очаквам!

Щастлива съм, че ме избрахте в любими блогове, а то можеше никога да не Ви срещна в този безкраен виртуален свят.