Стръкче щом избие от земята суха,

щом се плод роди в черупка куха,

пъпка щом избие от увяхнал цвят,

и щом пръстта е мокра в свойта жар,

то знай, че нейде там човекът е добър,

че няма злоба, ярост или скръб

да могат в свойта власт да го поробят

да успеят по свое усмотрение да го ползват.

Не ще изпита той нужда от злина,

не ще отсъди той никому вина.

На мравката невидима ще стори път,

по свойта плът ще позволи на насекоми на кражат.

Розите с бодлите им ще къса

и на своя враг ще ги поднася със милувка.

Малко птиче из ръцете му ще литне.

Цвете всеки ден в земята му ще никне.

И всяка шепа ще бъде за пеперудите пашкул,

всяка дума – меден, птичи звън.

Със свойто тяло вейките от вятъра ще пази

и в своите прегръдки всяка твар ще той пожали.

 

Защото щом в земята суха стрък избива,

то значи нейде там човекът я полива.

Май поезията по ти отива, по-достъпно някак за четене се получава :)

А, съвсем възможно е разни други работи да ми прилягат по-добре, иначе овъртяните ми прози са такива от женска алчност, нищо повече. :)
И все пак, като говорим за достъпна литература, доста често говорим за обикновена литература, така че, благодаря, че почти ме нарекохте "недостъпна"!

Има различни видове творци: Някои пишат просто и разбираемо за читателя (повечето бестселъри са така написани), други просто и неразбираемо, т.е. пишат "глупости".
Трети вариант са такива пишещи сложно, дълго, но разбираемо за читателя (такива са повечето класици) и последният, най-лошият вариант са тези пишещи хем сложно, хем пък и неразбираемо. Ти към кой от тези варианти би искала да бъдеш? Малко риторичен въпрос, защото най-важното е написаното от теб да бъде разбрано от читателя.

Аз искам да бъда от тези творци, които творят!
А за другото: както дойде, понякога най-големите творци сами не разбират себе си и това, което пишат, но се харесват, тука няма граници и термини, "в литературата няма нищо невъзможно", както казва моята учителка по български, нещата тук са повече от относителни.
Прочетох "сто години самота" и нищо не разбрах, НО прочетох "сто години самота" и всичко усетих и се съдрах да плача на финала, който до ден днешен съм препрочела поне 50 пъти и не е имало и един, да не съм настръхнала. А до ден днешен не я разбирах тая книга.