Дочетох я. Този следобед към 3. Почнах я преди седмица. Всъщност, бях я почвала поне 10 пъти. Обожавам началото. Веднъж даже се зачетох и минах 10-15 страници, без да разбера, омаяна от продавача на чудеса Мелкиадес – който си остана любимият ми герой от книгата. Но я оставих – бяха ми казали да я чета на един дъх, задължително, в момент, в който не мисля за нищо. Но дълго време не намерих такъв момент и последният път, когато я почнах, я и довърших. И разбрах, че не е нужно да не мисля за нищо, за да я прочета. Всъщност, тъкмо обратното, трябваше да я прочета, за да не мисля за нищо.

    Признавам, имаше едни 100 страници, които ме отегчаваха леко, защото умирах за историята на рода Буендия повече, отколкото за тази на войната. Разбира се, усещах, че двете са свързани и затова на места войната ми беше не просто търпима, ами и интересна. Но, както и да е, само мога да кажа, че каквото и да съм сметнала за излишно, докато съм я чела, когато я завърших, разбрах, че всичко е имало своите смисъл и място в цялата тази история. Някъде бяха писали, че родословното дърво било страшно объркващо, създавало хаос и дали един Буендия повече или по-малко било все тая. Няма да публикувам целия коментар, защото ще ми излезне име на интригантка винаги когато се отнася до Маркес, само ще кажа, че хората, които вярват в тая теза, могат да махнат някой и друг прадядо от родословното си дърво и да видят, дали щяха да съществуват, ако всичко не беше такова, каквото е.

    Сумати отрицателни коментари изчетох как била „тегава”, „нелогична”, „тъпа” и единственото усещане, което оставиха в мен, беше явната гордост, че докато аз мога да се извисявам до небето, както Ремедиос, красивата, когато изчезна от този свят (не умря, просто спря да съществува на тази земя), другите хора си вървят по улиците, не само, ами се придвижват, лазейки по сигурната си, разумна земя. В сряда дори разбрах какво е чувството на толкова силни тъга и безсилие, че да ти се иска да ядеш пръст, както Ребека, но не ядох, защото сметнах за страшно унизително да ям пръст, в която не бяха посадени никакви цветя. Накрая, когато излезнах отвкъщи, минути след като я прочетох, една жена ми заприлича на Урсула, после още една и накрая всичките ми приличаха на нея. Всички около мен се превърнаха в макондовци и аз бях убедена, че мъжът, когото видях на спирката, беше полковник Аурелиано Буендия, който ми се подиграваше, понеже и аз му се подигравах всеки път когато трябваше да умре, а не умираше.

    Разбрах за себе си, че една книга се чете според нейната собствена логика, а не според наложената логика в разумния свят. Разбрах, че човек не трябва да се диви на летящите черги, на ядящите пръст и вар и на издигащите се в небето. Разбрах, че трябва да приеме битието в книгата такова, каквото е, без да обръща внимание, че отвъд кориците хората ходят по улиците, а не летят и че водата тече надолу, и че слънцето изгрява от изток. 

    Но най-вече разбрах, че в „Сто години самота” няма нищо за разбиране, а за усещане.